ресурси

 

October 2017
M T W T F S S
« Mar    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  

Да учиш някого не значи, че и той учи

разговор на Бенедек Саболч с Петер Фоти

превел от унгарски: Николай П.Бойков

публикуваме този материал с разрешение на редакцията на в-к „Култура”

„Промяната в моя светоглед се дължи на една книга – за действащото от 1921 г. самърхилско училище”, пише в сайта си Петер Фоти, който изследва творчеството на основателя му А.С. Нийл и свързаните с него демократични училища. Фоти, дипломиран инженер, а впоследствие и историк, освен заниманията с основните си професии, преподава в различните образователни равнища: той е многогодишен сътрудник на Държавния педагогически институт, води комуникативни тренинги, в момента работи като програмист във Виена. Книгата му с педагогически студии „Напътстващи, бунтовни учители” излезе през 2009 г. в издателство “Saxum”.

- Какво означава понятието „бунтовен учител”?

- Той е точно обратното на традиционния възглед за учителя, който вижда задачата си в това да поддържа реда и дисциплината в клас, да преподава учебния материал, да изпитва учениците и да ги оценява. Онзи, който така преподава – уж дори много добре – спроред мен не е добър учител; дори смятам, колкото по-млади са неговите възпитаници, толкова повече им вреди.  От друга страна, “бунтовен” препраща към английския педагог А.С.Нийл, основател на самърхилско училище, чиято биография излиза под заглавието “Вечният бунтовник” (Neill of Summerhill: The Per­ma­nent Rebel). Докато четях Нийл след раждането на сина ми, отново се заинтересувах от педагогика и видях, че макар у нас да не знаят името му, в Западна Европа, Япония, Съединените щати в края на 60-те години неговите творби оказват влияние, в контекста и на контракултурните движения от онова време. В Америка са създадени многобройни училища, които следват образеца на основаното през 1921 г. в Самърхил. Според възгледа на Нийл, ако децата бъдат оставени спокойно да играят толкова, колкото биха искали, все някога ще им се прииска да учат. По-късно нямат да станат безработни, а точно обратното: „Всички деца, завършили в Самърхил през 2007, продължават своето образование.” Това е констатация на английския педагогически инспекторат.

- Какво видяхте в Самърхил?

- Всеки учител горещо желае учениците му да бъдат активни. Това е реалността в самърхилското училище, а тя е резултат на свободната атмосфера, в която децата сами подреждат собствения си свят в рамки, определяни съвместно с учителите. За това служи седмичното училищно събрание, чиито участници имат право на по един глас, а председателското място се заема от дете на ротационен принцип. Така завършващите стават в пълния смисъл активни, самостоятелни, отговорни граждани, стават демократи. Няма делене на випуски, няма оценяване и задължително посещение на часовете, няма нищо, което прави голяма част от днешните училища – и сега умишлено пресилвам – донякъде затвор. Положеното на патерналистка основа училище даже очаква от децата да бъдат благодарни, докато затворниците поне са наясно, че излежават наказанието си.

- Ако разглеждате училищната система в такива тъмни краски, то какво мислите за задължителността на образованието?

- Накратко: задължителното образование е самоцелна пропаганда на държавата и колективна победа на обществото на учителите над децата.

- И не виждате ли евентуалната полза, че няколко деца – например такива в неблагоприятно положение -  по този начин поне „биват изритани” до матура, което все пак е минималното условие за намиране на работа?

- От една страна, мнозина въобще не биват изритани до матура, а пътьом ги шкартират. От друга, ако очакваме от училището да създава работна ръка, то може да настояваме за това. Само че сега то не предлага реална перспектива на децата в неблагоприятно положение, а често самото училище ги поставя още по-неблагоприятно положение. Да израснат като активни гражданини? За това нямат никакъв шанс.

- Ако вегетирам в дъното на пирамидата на Маслоу, подреждаща човешките потребности в йерархия, тоест няма какво да ям, или пък родителите ми редовно ме малтретират, или по-скоро се друсам на площада, отколкото да съм си вкъщи, то тогава за мен гражданската активност не е нищо друго, а безсмислена, абстрактна идея. Докато ако – дори под принудата на държавата – се озова в училище, то може и да попадна на учител, който да ми обърне внимание и така и аз самият, и проблемите ми да станат забележими.

- Да не би децата, ходещи на училище, да не се друсат? Дори някои деца тъкмо поради училището стават девиантни. Но не ме разбирайте погрешно, не съм против училището като институция, само нейното настоящо функциониране ми се струва безнадеждно. В действителност училищата трябва да бъдат притиснати, за да се промени ситуацията. В Съединените щати приблизително 2 милиона деца учат вкъщи. Една част от тях, разбира се, по религиозни причини, но много родители така изразяват неудовлетворението си от образователната система. Друга възможност е да премахнем доминирането на възрастните и да преструктурираме училището в съответствие с Джеферсъновия модел, залагайки на децентрализацията. Това значи да делегираме правомощия отдолу нагоре за определени задачи – така всяко, отнасящо се само до общността решение, остава в рамките на общността. В такава система ръководителят не използва автократично властта, дадена му като директор от държавата,  а я споделя с децата – и заедно с тях решава многобройни съществени въпроси. Днес в света има около двеста такива училища и те биха могли да са зародишът на една глобална промяна. Самият аз работя да бъде създадена възможност за такова училище в Унгария. За това, в частност, би помогнала и системата на училищните чекове, свързана с името на нобеловия лауреат, икономиста Милтън Фридман, при която родителите получават таксата за образование на децата си вместо училищата, която те след това дават на устройващото ги училище. Така държавата би принудила да се конкурират не децата, а училищата, както и би се отворило пространство за създаването на училища, самоорганизирани от родителите.  В тази система училището повече ще служи, отколкото да основава дейността си на принудата – така, както го прави сега.

- За това обаче явно има нужда от промени в законите. Виждате ли в днешна Унгария политическа воля за такива промени?

- Това, разбира се, е изключително трудна задача, понеже в мозъците на хората дълбоко са пропити от вярата, че да учиш някого, трябва и той да се учи. В много случаи преподаването обаче възпрепятства ученето. Ученето е в резултат само на едно нещо: на детската активност. В училищата ударението трябва да се премести от преподаването върху ученето, трябва да се признае, че по време на многобройни дейности в училище детето учи и тогава, когато именно никой не му преподава. Играта, самоуправлението и обикновеният разговор са такива дейности. Често посещавам т. нар. свободни училища и първият ми въпрос е дали децата по всяко време могат да излязат навън, в градината. Ако зависеше от мен, един от централните приоритети на образователната политика би било „озеленяването” на училищата.  Впрочем, ако отговорът започва с „е, всъщност…”, то това за мен значи безспорно той е не. В Самърхил действително обучението зависи от решението на децата, а в това се включва и изборът дали да е в градината, а не в учебната зала. Така е безсмислено да говорим за кръшкане, обаче ако едно дете смущава часа, тогава учителят  – или тъкмо останалите деца – могат да го помолят да излезе, което няма привкус на наказание.

Но да не мислим, че Самърхил е чудо на чудесата. Нийл се е стремял да приема децата в колкото се може по-ранна възраст – най-късно на единадесет, в идеалния случай преди седемгодишна възраст, защото според него уменията за самоуправление закърняват през годините, прекарани в автократична система. Животът на мнозинството от „проблемните деца” получава позитивен обрат в Самърхил, но това, естествено, не е вярно за всички.  Във всеки случай най-големият принос на училището на Нийл е, че по време на прекараните там максимум 10 години (учениците ходят в Самърхил от 6 от 16 години – б.а.) децата действително порастват, стават възрастни, а това за повечето училища не може да се каже.  През 2000 година, впрочем, при Тони Блеър английското министерство на образованието се опитва да затвори Самърхил, заявявайки, че при липса на задължително посещение, то не може да изпълни образователната си задача. Училището спечелва делото, бюрократите все пак са направили грешни сметки.

- Сякаш в книгата ви е доловимо едно противопоставяне ние/те и асоцииращата се с него военна метафорика, когато разглеждате положението на бунтовния учител в учебното заведение: „Не се изненадвай, ако в една трудна ситуация стане ясно, че имаш много врагове! В действителност всеки човек, способен да съществува отворено и свободно, е заплаха за съществуващата училищна система.” Според вас изобразяването на бунтовния учител като самотен борец за свобода не подкопава ли демократичния идеал, основаващ се тъкмо на сътрудничеството?

- В действителност ми се иска да защитя само жадуващите промяна педагози. Струва ми се, няма смисъл да атакуваш стената с гола глава. Но неотдавна говорих с един директор на училище, който, гледайки филма за вече споменатото дело, се влюбил в Самърхил. Очевидно в неговата институция може да представляваш ценностите на демократичното училище с открито чело, но да не забравяме, че директорът е подчинен на назначаващия го общински съвет, и тук отново стигаме до децентрализацията. Нужно е да се прилага двойна стратегия: ако говорим за голямата политика, тогава имат смисъл само всеобщи, радикални реформи, на равнището на индивида учител същевременно всяка стъпка, водеща към демократичното училище, е от полза – и трябва да бъде приветствана. Ако обаче направят невъзможна дейността му, то той би трябвало да си тръгне и да опита на друго място.

- Пишете, че учебният план връзва ръцете на учителя и затова част от децата винаги скучаят. Реално ли е да се очаква било от децата, било от учителя никога да не скучаят?

- На децата трябва да се измисли такава дейност, в която всеки да намира собствената си роля. Ако задачата е да се направи вестник, един ще пише статии, друг ще го оформя графично, трети ще носи вестниците. Последното дете, макар и да не пише уводната статия, може да изживее пълноценно всичко: и неговият принос е необходим за успеха. Всъщност учителят не трябва да е гений, дори не трябва и да развлича учениците, има си кино за това. Естествено, има обичани от всички учители, но обичта към тях няма съществено значение, ако зародилата се на свобода активност създаде възможността за органично развитие и се формира общност, основаваща се на ефективното разпределение на труда. Част от всичко това е следното: оценяваме детето тогава, когато самото то го изиска.

- Учителят значи да не бъде нито съдия, нито полицай. С какви понятия бихте описал ролята на учителя, адаптирана за демократичното училище?

- Например в Самърхил учителят не трябва да поеме ролята на полицай и съдия, защото те биват упражнявани от училищното събрание и цялата общност. Когато посетих едно берлинско свободно училище, общото събрание издаде присъдата обвиненото момче да не носи със себе си в училище преносимата си видеоигра. Момчето обжалва, което събранието отново отхвърли. Самоуправлението по спонтанен начин научава децата на това как функционира правовата държава, включително спрямо техните собствени права и задължения. А това има изключително възпитателно въздействие. Същевременно и ограниченията също са важни: директорът на самърхилското училище си запазва правото да избира учители и да изключва ученици. Връщайки се на въпроса ви, бих използвал метафората на „гида”; струва ми се тя обобщава всичко онова, което прави за мен симпатична ролята на учителя.