ресурси

 

December 2018
M T W T F S S
« Nov    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Един проекто-закон, един протест и много въпроси

Люба Пенчева

психолог, психодрама асистент,

обучител по международен проект

Фотограф: Евелина Маринова

Като човек и професионалист, който се стреми да разбира човешката душа, обикновено се опитвам да чуя отвъд думите, да разбера мотивацията и надеждите, да съставя цялостен образ за ситуацията. Когато мога.

В случая с проекто-закона за предучилищното образование оставам с впечатлението, че има едни мотиви, които стоят в основата на драстичното предложение за задължителна предучилищна подготовка от 4 годишна възраст, което разбуни духа на родителите и изкара някои от тях на улицата. И тези мотиви са всячески заобикаляни и подменяни с популистки такива; От всичко това се получава невъзможност да се води диалог, което предполагах като ефект, а след кръглата маса вчера, явно е факт.

В движението по посока тези-аргументи, ще споделя своите виждания и опит. Като послание, че всяка промяна, за да бъде „устойчиво” приета следва да бъде дебатирана. В противен случай се получава диктатура, знаете.

  • Един от рефрените за необходимостта от задължително предучилищно възпитание от тази тъй ранна детска възраст е преекспонирания, според мен, процес „социализация”. Безспорно важно за всеки индивид е да живее в общност, в която да е приет, и както знаем, не само да е приет – а да се чувства сигурен в средата. Когато законотворците говорят за социализация, поставям въпроса: има ли един-единствен начин тя да се случва? Кой го твърди? Какви наблюдения има? Какви доказателства може да изведе в подкрепа на своето твърдение? И ако все пак реши да продължи да мисли в тази посока – следва провокативният въпрос: Какви доказателства може да откриете в подкрепа на обратната теза?
  • Минаваме към „общуване с връстници”. И въпросите тук са същите. Обаче темата се отваря – а депривацията* от общуване по вертикала (различна от един възрастен, налагащ правилата) до какво води? Умението по-голямото дете да предпази, обгрижи или уважи по-малкото, може ли да се развие в тази среда? Може ли по-малкото дете да мине по естествения път на подражание, като се започне от говорните умения и се стигне до връзването на обувките? И как еволюционно се е развило обществото до този момент без да се групират хората „по набор”? А къде отива ролята и отговорността на семейната среда? А връзката с генеричното семейство?
  • Темата „малцинства”. Добре че не прекаляват с нея, но пък винаги са готови да я извадят като щит. Съгласни ли сме, че има деца в нашата държава, за които институциите са по-добри от семейната среда? И ако да – това ли е единственият начин животът на тези деца да е по-добър? Има ли друг подход към общностите, в които преобладава тази тенденция? Проектът „чаша топло мляко” колко деца от социално слаби или малцинствени групи вкара в училище? Между другото, никой подход, наложен със санкция не може да бъде разбран, а може само да бъде спазен, или пък не, което е различно. И съвсем на място е въпросът: има ли данни финансовите санкции, като глоби например, доколко се изплащат от членовете на различни етнически и социални групи?

И в тази връзка въпросите продължават: ранното задължително записване на децата в предучилищна корелира ли с дълготрайното им оставане в училищната система? До кой клас? Има ли изследвания? Доказателства? Присъствието на едно дете в списъка на класа има ли връзка с реално научаване на знания и умения?

Нека не си хвърляме прах в очите! Има деца, които обикалят кофите с родителите си, но са по-усмихнати от редица други, има деца които зимата не ходят на училище, защото нямат обувки, но в ръцете са сръчни до възхита. Има момичета, които след 5-6 клас излизат от училище, за да проституират и да издържат семействата си, но с това се гордеят; има момчета, които на същата възраст също напускат, но работят за своята общност.

Тази ситуация е сложна. И подходът към нея следва да бъде комплексен. Със зачитане на етнокултурните традиции. И с предварителна работа по въпроси като: какво може да направи образователната система (различно от задължаването), за да мотивира тези деца – не да влезнат, а да учат (което категорично е по-важно). Абстрактно поднесеният учебен материал интригува ли тези деца? Предлага ли училището връзка на науките с практическите дейности? Развива ли социални умения – за общуване, водене на диалог, изказване на мнение? Насърчава ли инициативността? Предлага ли индивидуален подход? Изгражда ли самочувствие?

Въпросите мога да продължа. Мога да споделя, че има и учители, които като личности разбират нуждата от индивидуален подход и се опитват в капсулираната система да раздвижат нещо. Оценяват необходимостта от внимание към всяко дете, но „за 35 минути в първи клас, сами разбирате – това е по около минута на дете”, споделят.

При толкова много въпроси, си правя изводите, че мотивите на прокарването на това решение от страна на МОНМ са от друг характер, различен от подкрепа на родителите в изпълнението на конституционните им права, различен от качеството на обучението, различен от интереса на децата със СОП, от интереса на техните семейства, от интереса на децата от малцинствата, от бъдещето на обществото. От какъв порядък са мотивите – имам своите хипотези, предполагам и вие вашите.

И докато законопроектът не мине на ниво обществен дебат, отчитайки реалния интерес и нужда на индивидите в обществото, докато образователната система не преоткрие връзката с реалността, ще е прекрасно да има хора, които да излизат по улиците и да казват: Хей, часовникът ви е спрял!

13 декември 2012 г.

*депривация – състояние на лишеност от дадено благо

Comments are closed.